Hey There Delilah

Emily Didonato.

Дилайла Дилейн; 17

- Мен ли обвиняваш за нещо?! Работя по четиринадесет часа в денонощието, за да изхранвам неблагодарното ти гърло и тези на разпуснатите ти деца!
- Но знаеш ли, Ричард, не мога да чистя, пера, сменям памперси, храня, поя, разхождам и да живея едновременно! Не съм ти някакъв робот или робиня, за да бъда използвана по този начин!
Той я зашлеви. Дилайла стисна очи и избяга в стаята, която делеше с двама от братята си.
- Дилайла, какво правиш? - попита я Елиът, облян в сълзи.
- Тръгвам си, скъпи, не мога да търпя това повече - тя прегърна брат си силно.
- И ще ни оставиш сами? - обади се Роналд от леглото си.
Тя не отговори. С невероятна скорост прибираше нещата си в черен сак, докато сълзите се стичаха по лицето й. Облече якето си и обу кецовете си. Не каза нищо, просто излезе от стаята. Мина по тъмния коридор, края на който се осветяваше от хола, където родителите й отново се караха. Тръгна в другата посока и излезе през задния вход на къщата. Кучето се разлая, но шестандесетгодишната въобще не обърна внимание.
Прескочи оградата и побягна надолу по улицата, докато къщата не се скри от погледа й. Наоколо цареше пълен мрак. Не знаеше какво да прави, нито къде да отиде, но със сигурност не искаше да остане в дома си, където пак имаше караници, бой, сълзи... Беше се уморила от всичко това.
Очите й, вече свикнали с тъмнината, се забиха в парк с гъсти зелени дървета. Тя се насочи натам. Седна на една пейка и се хвана за главата. Чудеше се какви глупости върши и къде се предполагаше, че трябва да иде сега.
Чу шум в един от храсталаците. Веднага вдигна поглед и стана от пейката. Шушукане. Смях.
- Не се плаши! - изскочи някакво момче.
Дилайла отскочи назад с разширени от ужас очи. После се намръщи.
- Ти добре ли си, бе? - процеди през зъби. - Изкара ми акъла!
- О, извинявай - доби невинен вид. Две момичета се появиха от същите храсти с леки усмивки на уста.
- Вие.. какво правите там.. тримата? - подсмихна се Дилейн.
- Пфф.. Опитвахме се да те сплашим - започна момчето.
- И май успяхме - допълни едното момиче и започна да се кикоти, заедно с другото.
Дилайла зацъка с език и хвана сака си.
- Ти накъде така? - попита я момчето.
- Не знам. Ти къде живееш?
- В момента си в дома ми.
Момичето се огледа и повдигна вежди. Струваше й се странно да живее в тази джунгла, но пък не знаеше защо така се е получило. Със сигурност имаше време да изслуша цялата история, така и така нямаше какво да прави, освен... освен да си търси друг дом, но сметна, че в момента не й е голяма нужда. О, колко се лъжеше това момиче.
- И защо живееш тук? - попита.
- Избягах от приюта преди месец. Не понасях никого оттам. Така и не ме потърсиха.. - той сведе глава и се подсмихна.
- Така ли? И аз избягах. Преди малко. Не можех да понасям постоянните караници на нашите и.. боя. Не е правилно да се държат така един с друг.
- Да, права си. Не е..
- Чао, Хенрик, ще се връщаме обратно - извикаха двете момичета и след малко се изгубиха от поглед.
- И как се справяш? - продължи Дилайла. - Финансово, имам предвид. Откъде взимаш пари?
- Видя ли онези двете? Те живеят до моя приют. Отдавна се познаваме и сега ми носят храна, вода, някоя друга монета.. Между другото аз съм Хенрик.
- Дилайла. Откъде си? - полюбопитства.
- От Швеция. Само дето не помня да съм бил там..
Умълчаха се. Нямаха какво повече да си кажат. Всъщност като гледаше колко е пропаднал, Дилейн си мислеше дали да не се върне у тях си. Сякаш животът й щеше да се развие по-добре.

- Хенрик, подай ми още една водка!
Той й подаде чашата, а тя я бутна. Стъклените парченца се разпиляха по пода.
- Не чаша, а бутилка, глупаче!
Започна да се смее по най-отвратителния възможен начин. Прекаляваше с алкохола, наистина прекаляваше.
- Стига, Дилайла, нека си ходим... - той я умоляваше в продължение на час.
- Добре, добре.. Къде е колата? - стана от стола и тръгна към една маса.
- Не е тук, ела навън - той я буташе напред, подпираше я да не падне, докато не излязоха.
Тъкмо да скочи зад волана, момичето го изблъска с всичка сила, седна на шофьорското място и запали колата.
- Какво правиш? Спри! - извика и се опита да й хване ръцете, за да не базара никъде.
- Излизай от колата, ти не си ми приятел - нареди тя и се отскубна от хватката му. Той не искаше да я нарани и не я стискаше, затова успя лесно да се освободи.
Тя натисна газта и потеглиха с бясна скорост. Докато се усетят, колата се завъртя, момичето изпищя и се чу сблъсъка.
***
Отвори очи.
- Хенрик... Къде е Хенрик?!
Медицинската сестра седна на леглото и се опита да я успокои. Когато тя утихна, жената сведе глава. Лицето на Дилайла цялото бе обляно в сълзи за по-малко от минута. Кома? Беше в кома? Тоест... можеше да умре... по нейна вина.
***
- Дилейн, накъде така?!
Гонеха я цял куп хора, но пак никой не я настигаше. От очите й отново се стичаха сълзи, отново и отново. Беше видяла Хенрик през прозореца на стаята му и не успя да влезе при него. Мисълта, че той за първи път нямаше да й проговори я правеше много, много тъжна и се чувстваше адски виновна за случилото се. А вината... вината я караше да мисли за собствената си смърт. Изяждаше я отвътре. Искаше да намери покой, но не можеше. Най-добрият й приятел можеше да умре заради нея. Вярно, бяха спасили живота му, но състоянието му въобще не беше добро.

Мина половин година оттогава. Дилайла отдавна бе започнала живота си начисто в Роузууд. Намери си човек, при когото да живее, който не се караше с нея и определено нямаше намерения да я бие. Беше намерила покой.