Александра Джеймс

by **Alexandra James** Нед Юни 24, 2012 8:44 am

{{ Candice Accola}}
Александра Джеймс Tumblr_m63ijo5Rnv1r18b50o2_500

Една ръка се протегна към дръжката на вратата, хвана я и я завъртя. Чу се леко скърцане, което подсказа на брюнетката, че някой трябваше да се заеме със смазването на вратата. Открехна съвсем малко вратата, колкото да може да се вмъкне в кабинета, и я затвори след себе си, като отново се чу онзи скърцащ звук, който прониза ухото 'и. Вниманието 'и бе привлечено от големите размери на кабинета. Всичко бе направено от дъбово дърво, идеално подредено, кожени канапета, които не бяха от любимите на момичето, но все пак ставаха. И ето там, на стола зад бюрото си седеше той. Терапевтът, при който приятелите на момичето 'и бяха записали час, защото мислеха, че тя се нуждае. А всъщност не бе така. Девойката не се нуждаеше от никой в момента. Просто искаше малко спокойствие, което не 'и бе давано напоследък, което бе причината тя да се държи малко нервно и да избухва.
- Госпожице Джеймс. - чу се плътния глас на мъжа.
Момичето най - накрая сне погледа си от кабинета към него и го видя да става от стола си. Той оправи очилата си и се усмихна леко.
- Моля, заповядайте. - каза 'и, посочвайки един голям диван отсреща 'и.
Тя само се усмихна и се запъти към дивана. За първи път ходеше на терапевт и не знаеше какво да прави. Беше 'и доста странно, но щеше да издържи час. Пък и майка 'и винаги е казвала, че всяко ново нещо е за добро.
Мъжът седна на канапето пред нея и отвори някаква тетрадка.
- До сега не сте били при терапевт, нали?
Девойката поклати главата си, а той се усмихна и продължи:
- Не е кой знае колко страшно. - засмя се, което накара момичето да се усмихне леко. - Александра Джеймс, 19 години, родена в близката болница, работи като сервитьорка.. - той започна да чете от тетрадката в ръцете си.
Александра обаче остана смаяна от това колко неща знае той за нея. Но не каза нищо. Кръстоса краката си, докато той четеше биографията 'и, която тя си знаеше. Не 'и беше отново да я чува, но остана спокойно и изчака д-р Грейс да приключи.
- Разкажете ми малко за вас, Александра. - каза той, затвори тетрадката и се облегна удобно назад, чакайки все едно Алекса да започне да разказва приключенска история, изпълнена със забавни и интересни моменти. Това обаче нямаше да се случи.
- Освен това, което знаете за мен - тя го погледна и леко се усмихна, - аз съм известна с ироничната си природа. Спокойна съм и не мисля, че ме интересува мнението на другите. Да, определено не ми пука за това. Не се ядосвам лесно, но ако това се случи, то тогава съм способна да избода нечии очи. - Подсмихна се и продължи: - Умея да крия тайни и съм много дискретна. Винаги обмислям думите си, преди да ги изрека. Много рядко се "хващам на въдицата" и съм много добра в преструвките, съответно и в лъжите, но спокойно, вас не ви лъжа. - замълча за момент. - Както и да е. Когато ми е криво може да бъда много злобна и да се държи като кучка. Може и да прощавам, но никога не забравям. За мен истински приятел е този, на който му се обадиш по средата на нощта и кажеш "Убих човек", а той ти отговори "Къде ще копаем?". И както споменах може и лесно да прощавам, но никога не забравям и може да съм много отмъстителна. Амм, какво друго? Обичам да гледа телевизия, да чете книги и да се разхожда из природата. - довърши и се усмихна.
Надяваше се да се е успяла да извърти нещата и да не се стига да онази част, която искаше да забрави, а не да си я разказва на непознат. Но по лицето му си личеше, че нямаше да се отърве толкова лесно.
- Това е доста хубаво, Александра, но аз имах на предвид нещо за вас и миналото ви, а не характера. - той взе тетрадката си и я отвори.
Написа нещо там, което привлече вниманието и любопитството на Лекса. Той затвори тетрадката, след като видя, че тя гледа натам и кръстоса крака. Очакваше тя да разкаже за миналото си, но русокосата бе на друго мнение. Може като мълча и стане неловко да смени темата, помисли си тя и само се усмихна.
Половин час в пълно мълчание, гледане неловко, гледане в друга посока, смяна на начина на седене на всеки десет минути и ужасната тишина терапевтът най - накрая направи нещо. Погледна записките си и всичко останало, което се криеше в тетрадката му и проговори. Но за жалост не това, което Алекс искаше.
- Майка ви е умряла от рак, когато сте била на... - прелисти една страница и прочете още няколко реда, след което продължи: - ...шест години.
Единственото, което се чу бе тежкото преглъщане на госпожица Джеймс, която продължи да гледа някъде през прозореца, разсейвайки се от спомените, които започваха да изникват в главата 'и.
- Александра? - попита леко разтревожено мъжа.
Тя отказа да обърне поглед към него. Вместо това погледна към пода, захапала леко долната си устна.
- Не обичам да говоря за нея. - най - накрая каза тя.
- Защо? - попита той, а тя завъртя очи.
- Защото боли. Имам малко спомени от нея и всички са как тя е на онова легло в стаята си, пребледняла, борейки се с последни сили да оцелее.. и не успя. Затова боли. Чувствам се отговорна, защото не можех да 'и помогна по какъвто и да е начин, а само стоях отстрани и рисувах проклети картинки на нея, на мен и на татко, заедно на луната, където тя беше напълно здрава. - погледна го и набързо изтри една сълза.
- Била сте малко момиче, Александра. Не трябва да се обвинявате, че не сте могли да помогнете на майка ви. Нямало е как. Тогава едва ли сте разбирали дори какво 'и е било.
- Може ли да говорим за друго? - попита тя, прекъсвайки го.
- Добре.
Тя си отдъхна. Да говори за майка си бе болезнена тема и след смъртта 'и много рядко се е налагало да говори за мен. Тогава не можеше да се контролира и, или щеше да се ядоса здравата и да нарани някой, дали било с думи, или физически, или щеше да се разплаче и едва ли някой щеше да може да я успокои.
- А какво ще кажете за баща си?
- Майната ви. - каза му тя през зъби.
Взе чантата си и се запъти към вратата на кабинета.
- Г-це Джеймс, спрете.
Тя не обърна внимание и отвори вратата.
- Ако отказвате да говорите за проблемите си, те няма да изчезнат. Трябва да говориш за това. Ако не с никой, то с мен. Затова приятелите ви ви доведоха при мен. За да ви помогна.
Тя наведе главата си надолу и само след две секунди се обърна към него. Чак сега забелязваше, че е с няколко глави по - висок от нея с изтупан костюм, но това нямаше значение в момента.
- Дойдох тук, защото това са приятелите ми и ги уважавам. Но са сгрешили. Не ми е нужна ничия помощ, камо ли от вашата.
- Те ми казаха друго.
- Те не знаят! - викна тя.
- Напротив. Аз мисля, че знаят. Знаят, че имаш проблем с баща си, както и с майка си.
- Не смейте да ги споменавате.
- Ако продължаваш да се правиш, че проблемите не съществуват няма да стигнете до никъде, Алекс.
- Те не са проблеми, които можете да разрешите, доктор Грейс. Това са майка ми и баща ми, а не нещо, с което може да се справите, разрешавайки го. Те не са нещо, което може да се разреши. Майка ми умря. Остави ме сама на този свят с пияния, която всяка вечер донасяше проститутка в къщата ни и 'и даваше всичко, за което майка ми някога е работила преди да умре. И когато нещо не беше както трябва аз бях тази, която патеше. И нямаше кой да ми помогне. Това е всичко. Не се опитвам да говоря за това, защото ме боли, а не, защото е проклет проблем, с който не може да се справя. Оцеляла съм след смъртта на най - близкия ми човек и онова прасе, в което се превърна баща ми и мисля, че мога да се справя с почти всичко.
Мъжът замълча.
- Затова че си запишете в малкия тефтер ''Тя е психопат'' или каквото и да е там, но ме оставете намира. Защото вие очевидно не разбирате. Не всичко е проблеми, с които можете да се справите. Ако продължавате да гледате на болката на клиентите ви като проблем то тогава вие няма да стигнете до никъде. Не мисля да ви позволя да ме тормозите в продължение на години, убеждавайки ме, че ще се справя, защото аз знам много по - добре от вас. И знам, че това е нещо, с което трябва да се справя сама, а не с идиот, който мисли всичко за разрешими проблеми.
Алекс замълча за минута.
- Не съм аз тази, която има проблеми. - каза по - тихо и затръшна вратата след себе си.